ПЕСЕН ЗА МОЯ БАЩА

Ще бъда много смешен папардак –
ще спя, навярно, с вълнена пижама,
с която тати в падащия мрак
си лягаше да спи – след чая с мама.

Ще се събуждам сутрин – вдъхновен! –
над старата си пишеща „Марица”.
И ще повтарям три пъти на ден
най-смешната есенция на вица.

Навярно стихчета ще ви чета? –
във Фейсбук всеки ден – по икиндия.
И – ненадминал своя стар баща! –
ще пийвам – само по една! – ракия.

Ще кашлям – от тютюнеца златист.
Ще тътря в хола вехтите си чехли.
Ще късам календара – лист по лист –
и ще се питам: – Пенцийката взех ли?

И мен ли ще закичат със медал? –
за туй, че питах – толкова години! –
живял ли съм, или не съм живял?
Или въртяхме кръгове в пустини?

Сял бури, жънал вятър и мъгли,
отвъд изпратил не една химера,
ще ме боли – ужасно ще боли! –
от несъпреживяното ми вчера.

Тъй ще запиша в своя епилог! –
да ми простят деца, пък и съпруги –
на този свят баща ми беше Бог!
И божества аз просто нямах други.

На път проводил птичите ята,
за миг се спрях – във бащината стая.
Бях син на отлетял от мен баща,
когото аз повторих – във Безкрая.