ПЕСЕН ЗА НЕДОСЪНУВАНИЯ ЖИВОТ

Но каквото изтече през моите пръсти, изтече.

Вече почнах пари да събирам за другия свят.

Да си купя костюм. И на мама да купя елече.

И да взема за тати две ризи от долния кат.

Да му носиш и вино. Налей му от крайната бъчва.

И да тръгнеш през август! – мама кротко в съня ми мълви.

Тук е много студено. Ела си. Недей ме измъчва.

И са жълти и тъжни студените Райски треви.

Ала аз ще се вържа на прага със седем синджира.

Ще крещя, че не искам пред портала със златен обков

да се мъчим взаимно и във всеки от нас да умира

озверяла, душата – от дълга роднинска любов.

Вдигам брадва насън и сека родословния корен.

Ако ще, подир мен да расте само трън и бодил.

Ако трябва отново със тях да живея и горе,

по-добре да не тръгвам. По-добре да не бях се родил.

А когато премина през райските порти оттатък,

да ми стане по-ясен на нещата ужасният ход –

ние малко живеем не защото животът е кратък,

а защото сами го скъсяваме този живот.

Мама вика в съня ми: – Излез от живота объркан!

И проклет да е, сине, навеки денят ти рожден...

Аз отварям очи. И не вярвам. Очите си търкам –

не сънят, а душата ми сякаш си тръгва от мен.