Изгоря бавно въгленът в пещта,
тля с векове.
И сажди остави по стените железни
мъка... труд... страхове.
А острите зъби метални тракат и стържат
безпощадно пепелта,
хрускат, чернеят нови, свежи,
млади – хартиени листа.
Искри и жупел,
езикът черен просъсква и
нови жар и отрова димна
на облаци – мъгла
през зловонно си гърло изпръсква.
Така с очи пламъци
демонът парещо жълт
поета безстрашен прокле
и на мастилените му войници
свирепо живота отне.