ПЕСНИ

Има песни, които те будят и викат –

с тях и в боя е леко, и маршът спори,

и се знае: без песен не може войникът,

но не може и там, дето коксът гори,

дето вдигат строежи стени белогриви,

дето плискат вълните си златни нивя...

С тези песни наистина бяхме щастливи –

с тях народът ни в трудното време живя.

Но отдавна се свършиха маршът и боят

и стихът ми не вика за труд, за борба.

За какво да ви пее китарата моя,

барабанът ми, лирата, мойта тръба?

И кого да възпее стихът ми възторжен –

безработния в ъгъла, стиснал юмрук,

оня старец на село, трудът му каторжен,

или гладните, ровещи в кофа с боклук?

И кого да възпее – жените край пътя,

за стотинки продаващи младост и чест,

гурбетчията, залък за своите скътал,

инженерът, пътуващ за Щатите днес?

Може би депутатът, “избраникът” вечен,

оня, дето е купен за шепа сребро,

оня, дето от своите днес се отрече,

оня, с камък под юдино пето ребро?

Песента ми не е проститутка обаче,

не продавам стиха си за хляб и за пост.

Днес не мога да пея – простете!

– но мога да плача –

песента ми е болна от мъка и злост.

Песента ми мълчи и стихът е безгласен –

в тези дни на безчестие, горест и срам

да възпяваш доброто е жребий опасен.

И са скъсани струните, припевът – ням!

Да събуждам протеста ви днес е напразно –

догоряха надеждите в пепел и дим.

В болно време живеем, във време заразно

– след кого, за какво и къде да вървим?

И са пусти площадите – митинги няма,

няма шествия гневни, възторзи, мечти.

Свободата ли, Санчо? И тя е измама,

щом до болка мизерно живееш “почти”.

Има песни, които...

Е, песните бяха!

Може би времената все пак се менят

и веднъж ще дочака и моята стряха

да изгрее щастлив и достоен денят.

Ще запея тогава! И струните звънки

ще ви канят за труд, ще ви викат на път.

Но додето е време свирепо навънка,

песента ще мълчи, ще немее стихът.