Събуждам се. Петък, 13-и... Ужас!
Какво ще се случи сега?
Отварям очите си бавно, поглеждам,
уплашено размърдвам глава.

Колко часът е, дори аз не зная.
Часовникът сънен мълчи.
Във седем аз трябваше спешно да стана.
Сега е... о, временце, спри.

Стрелките се хилеха, нагло превити.
Едната на дест стои...
А другата даже не потърсих с очите,
навярно и тя някъде спи.

"Успал съм се". Скочих веднага ужилен.
В главата е мътно. Тежи.
От снощната силна ракия, що пийвах,
сега ще се пръсне. Боли.

С две капки намокрям очите сънливи.
Косата-предател стърчи.  
Обличам се бързо във  дрехи красиви,
"къде сииииии" един глас крещи.

Слизам по стълбите. Взимам през двенки.
И падам, и ставам, крещя...
В последните спънах се и без наколенки...
изпука ми и нещо в крака.

До работата, леле, със зор се завличам.
Ни жив, ни умрял съм сега.
Асансьорът засече, ах, как  го обичам,
дорде се качих... то мръкнà.

Че изгони ме шефът... така се получи,
самият аз знаех добре,
че трябва да трая пред мръсното куче.
но захапа ме гадното псе.

Отивам, си казах, да пия кафенце.
Не щеш ли... водата пък спря.
Егати каръка. Омръзна ми вече.
Не издържам. Отивам да спя.

Излязох на пътя, отчаян, ядосан,
умислен, а отсреща - кола...
През мене премина, като че мина през восък.
Светът завъртя се и... спря.

Мрак... Тишина... и в тъмното - фар.
Лампата светнах – о, Боже, кошмар!
Стрелките, притихнали, стоят си на пет.
С облекчение въздъхнах. Направих кръст за късмет.