Понякога, когато съм сама,
а чашата ми с чай – отдавна празна,
чета дъждовни призрачни писма –
които някой отдалеч ми праща.
До днес не знам – дали пиян поет,
или квартален напорист бакалин
е дръзнал да мечтае сутрин в пет
връз купчина палета и чували.
Да свие топка облачен памук,
да сгъне неугледно оригами
и да изплаче във прогнилия олук
покоя, който често е измамен.
Въздишката – ширит от светлина,
в косите ми да върже – вместо джуфка.
Да ме нарича с чудни имена.
И да бленува моите милувки.
Мълвежите на бъзовия храст
във строфи от озон да композира.
Дали те има, странен непознат?
И ако да – дъжда недей да спираш!
© Валентина Йотова Все права защищены