Не е модерно вече с писма
да споделяш мисли, чувства.
Пред вида на празните листа
онези думи безпомощно се блъскат...
Може би не искам да ти пиша,
може би искам да мълча.
Но нещо в мене пречи ми да дишам,
Май че беше наранената душа.
Да ти разкажа за деня си, или...
Знам ли, за всеки следващ ден без теб?
Как преплитам чувствата с мисли
за живота, който неочаквано ми бе отнет!
Ами, денят минава някак бавно,
часовникът ми е сърдит, изглежда.
Времето за мен е сякаш спряло.
Къде да търся последната надежда?
Но нощта е моята утеха.
Тогава ме прегръща всеки спомен,
разголва ме и снема всяка дреха,
за да ме подготви за деня отровен.
Защо да ти го пиша, няма смисъл...
Не е модерно вече с писма.
Изгубих всяка дума, всяка мисъл,
вече свикнах, ще си продължа така!