Мило прозорче,
Гледам те в омая запленен,
чудните ти образи като от филм,
пухкавите облачета и птиците свободолюбиви,
играят си с в захлас с вятъра игрив дори дърветата и храстите бодливи.
Дори лозата извисяваща се горда, шава, гъделичкана от ласките ти мили.
  Мило прозорче,
Гледам те от мъка наскърбен,
чудните ти образи от филма остарял,
подменени са от смразяващите гледки,
неприемливи за сетивата ни човешки.
Пухкавите облаци и птиците игриви,
прогонени на юг са от зимата зловеща.
Вятърът - всеобщият другар любим,
без милост брули оголените скалпове на дърветата безчин.
Дори нейно величество - лозата благородна,
навела е глава смирено пред новата господарка всенародна.
  Мило прозорче,
От светлинната ти магия заслепен съм, после покосен, а после отново извисен.
През моите очи кафяви
облагородяваш, обогатяваш, а после обременяваш и опечаляваш съзнанието ми човешко.
Уморен съм вече от образи безкрайни, разнородни,
дори очите ми кафяви, ненаситни,
бавно обгръща ги мъглата на клепачите протрити.
Крехки ний сме съществата тъй човешки,
като твоето стъкло дебело
силни сме, корави по начало,
а в края пропукваме се изтънели безпощадно от времето поели.
                                        Сбогом, прозорче тъй любимо, ще се видим пак идната година.
                                                                                                                  С възхищение:
                                                                                                                    Твоят стар другар - Човекът.