Не получавам отговор. Просто те няма.
Летиш в твоя вселена, а мойта далече
скрибуца неволи, сълзи, мелодрама
и пада на малки ръждиви капчуци...
Виждаш ли къщите? Стените... А дворът
пропада под босите детски крачета.
И виждам те... Мое, замислено мое
и вечно.
Чертая вселена на всяка секунда,
задраскала бясно посоките...
Целуни ме... Не искам да помня...
Денят пак се сбръчка в реки от дъжд...