Часове се разливат по лицето ми.
От течна глина на мътни съзнания.
Гласове не крещят под небето ми,
а ми прошепват пак куп обещания.
По часовника търкулват се стрелките.
Не раждат часове, а са им мащехи.
Лежерно ме връхлитат, както птиците,
смъртно ранена и отвъдно яростна.
Изтънчено извайват от телата си
картини на паническа принуда.
Задето ангелите им са дяволи –
излитащи, за да ми се изплъзнат.
Дните се свиват до техните орбити,
нежно пробождащи скършени мигове.
Нямат разлагане онези спомени,
рано обшити с нагарчащи викове...
© Цвет Все права защищены
Във всеки случай има известна логика в казаното от теб, затова все пак ще бъде подложено на размисъл, въпреки борещото се за територия удобство на личния догматизъм, в какъвто в крайна сметка (като че ли) всеки (понякога) изпада. Дали съзнателно или несъзнателно, няма значение. Но има смисъл да се питаме, де... Поздрави!