Много ми е страшно след надеждата.
По-добре е хич ако я няма.
По-добре е да не ме поглежда –
нищо, че ме прави по-голяма
и ми е по мярка ореолът ù,
сякаш е венец от бели мисли,
и ми е достатъчна – доколкото
да намеря синичко мънисто,
да го втъкна в кичурче разрoшено,
òпако над миглите разпуснато.
По-добре е безнадеждност, лошата,
вместо да наливам празно в пусто. ...