Надживях любовта. И удавих се в спомен за въглени,
догорели през някой измислен арктически мраз.
Онемяла от мъка, съдбата си тръгна по съмнало
и остави ме с моето дребно, неслучено Аз.
Вече няма пожар, нито дъжд, ни безплодно очакване,
само слънце и път, на дуел призовал смелостта.
Вездесъща зора пак изгря над потоци разплакани,
ослепял слънчоглед, на небето да види цвета.
Мълчешком се простих с карнавала на вечното търсене –
та какво ли пък толкова ново предлага светът?!
Колко в живото има живот, колко мъртви са мъртвите
и къде плодове на безгрешни дървета растат!? ...