Откакто пея своите слова, светът изглежда някак по-човечен,
събужда ме със свежест на роса и гали ме с мълчание далечно.
Целува ме с лъчите от любов, с очите на засмени продавачи –
със стъпките на някой си Петров и тръпките на всички минувачи.
На запад пада мо̀рна синева, градът блести и времето пулсира,
мигът трепти: сълза на чернова, изплакана в порутена квартира.
Намирам те в уюта на дома, отново си ме чакала до късно...
Презирам се, че нямах смелостта в живота да изчистя
всяко мръсно...
Когато си отивам през нощта, боли да има спомени за скриване.
Обичам те! Завивам те с деня!
По за̀ник с теб дано се преоткриваме...