Почти погубена

Тя влиза бавно, без да чука,

настанява се удобно в сърцето ти

и се забива в душата ти...

... като остра игличка.

Усещаш я тъй студена,

тъй вледеняваща.

Бориш се с нея, но си безсилен.

Дори искрица спасение няма.

Погубва те бавно, докато станеш на пепел.

Не стига ли толкова?...

Не е ли твърде много?...

Какво още искаш от мен?...

Отне ми всичко.

Открадна любовта ми,

за да боли.

Изтръгна очите ми,

за да не виждам.

Изпепели ръцете ми,

за да не го докосвам.

Разби сърцето ми,

за да не бие за него.

Но забрави едно...

... остави мен... тук...

... без очи...

без ръце...

... без сърце...

... тук, на тази земя.

Дори с натрошено сърце,

аз пак копнея за него.

Дори без очи,

аз виждам усмивката му.

Дори с ръце от прах,

пак галя косите му...

Една жива частица само...

... от мен само една... е още тук,

а тя... тя вечно ще търси,

завинаги ще бленува за него...