Родих се във време на тежки съмнения,

на помисли черни, и куп усложнения

които с обиди вгорчаваха дните

и всички живееха с тежест в гърдите.

Нормалности бяха човешките драми,

и всеки бе тъжен, и с нещо ограбен.

Без радост в очите, без смели надежди,

общувахме трудно, със смръщени вежди.

Не можех така цял живот да живея!

Събрах на сърцето си цялата смелост,

и тръгнах в посока избрана случайно,

съгласен на всичко, дори да е крайност.

След четири дена небето просветна,

почувствах се вече свободен, и весел.

Видях пеперуди, и чух птичи песни,

и някак си всичко изглеждаше... лесно.

Тогаз осъзнах че съм тук със причина.

Бях образ в една твърде сложна картина.

А когато художник твори и създава,

и на малките щрихи смисъл някакъв дава.

                 *********************

Сред празника цветен на дух и природа,

ме срещна магьосница, гледаща строго.

И с някакво странно на усет старание

разказа ми някакво старо предание.

Че има сред тези земи причудливи

една самодива, неземно красива.

Която могла да прегръща небето,

а нощем в сияние сребърно светела.

Била със очи душегубно дълбоки,

в които изгубвало смисъл високото.

Ала никой не знае, и да пита не смее

тази фея къде по земята живее.

        ***********************

Беше билки събрала в стара, плетена кошница

тази плашеща малко, побеляла магьосница.

Отдели ми две китки, със роса по листата.

После бавно си тръгна, и изчезна в гората.

Щом направих отвара, и изпих я до дъно

аз заспах, пък макар да не беше се стъмнило.

И в съня си разбрах че не мога до края

в този свят пъстроцветен да живея в омая.

Ако исках във тази тъй прекрасна вселена

да остана, се искаше важно дело от мене.

Да открия къде е самодивата чудна,

с нея тук да се върна, пък дори да е трудно.

Тя билет ще ми бъде към живота прекрасен,

инак пак ще се върна във земите опасни

от които побягнах, и не исках да чувам.

Ако там ще живея, то живот не си струва.

              **********************

Сутринта се загледах в този свят уникален.

Толкоз цвят и вълшебства аз не съм си представял.

Запечатах дълбоко в мене тези картини

и приготвих се бързо надалеч да замина.

Но не знаех че много, много дълги години

покрай мен като в сън в търсене ще отминат.

Че в море, закипяло от отчаяност тежка

ще се давя безсилен, и задавен със грешки.

Че мечтите мечти са не защото са лесни.

Затова са възпяти във картини и песни.

Но пред нас осветяват полутъмните друми,

и примамват ни с блясък на копнежи и думи.

Те утеха ни дават, и мотиви железни

от калъпа стандартен с полет бърз да излезем.

Да осмислим света, и да знаем защо сме.

Те са отговор тих на извечни въпроси.

Затова оцелях, и намирах пътека

свойта цел да преследвам, да ми бъде утеха.

И веднъж, в местност дива, пълна с храсти и тръне

образ вече видян със очите си зърнах.

Беше Тя - самодивата приказна срещнах!

И сърцето ми спря от вълните горещи

що обляха ме с нежни вълни и привличане.

И разбрах колко нужно ми беше... обичане.

Но обичане не от коя и да бъде. 

Не потайно, прикривано в някакъв ъгъл.

Само нейната обич аз разбрах че копнея,

ала как да й кажа, щом да дишам не смея.

Може само със дъх да направя течение,

и така да отлитне надалече от мене.

Беше толкова нежна, беше миг вдъхновение.

И изпитах любов, със мотив преклонение.

             ***********************

Но за нея бях някакъв странник незнаен,

и си тръгна. Остави ме стреснат и смаян.

Там безмълвен стоях, нямах глас да извикам.

И настана мълчание - подлудяващо, тихо.

Озовах се отново във земите мъгливи,

при човеци оловни, подозрителни, сиви.

И обви ме мъглата на безсмислие страшно,

а за всяка надежда със страдание плащах.

Да не знаех за нея, да не бях я откривал.

Да не бях се измъквал от блатата на дивото.

Но видях красота, цветен дъжд, и величие

затова всичко тук ми е жалко безличие.

           ****************************

Ала тайно от всички скрих в сърцето си нещо,

от което и в студ в мен е лято горещо.

То е вярата силна че във други селения

има хора, свободни от печал и съмнения.

Че живеят в прекрасни, разноцветни градини

и не крият от срам свойте чувства във скринове.

С тази мисъл живея, и теша се във нощите.

Тази крехка надежда твърде скъпо ми костваше.

Затова си я пазя тъй ревниво от всички,

че и миг подозрение ще я смаже с отричане.

И сънувам очите на една самодива

как във тях се потапям, и...умирам щастливо!

Тъй смъртта си дочаках, и заминах си кротко.

Нямах никой и нищо, нямах дом, нямах котка.

Но душата ми литна не към рай след смъртта,

а при Нея отиде. Този път ме позна!