Ти в мен си тази котка светлосивата,
която нощем съвестта ми драска.
Деветия живот. И си отивате.
С плътта ведно. Ни укор, нито ласка.
И знам не ми е време за умиране,
за котката смъртта не значи края.
Стихът от присмехулник изкопиран е,
измръзва в ада, топло му е в рая.
Духът ми пак по котешки покорен е,
наужким. Нежно гали се в нозете.
Ни котка има дом, ни плевел корени...
Поетът -скитник е съдба. Простете!