Този мъж, който срещнах в подмола на моята младост,
бе посипан с барут и ми стигаше драска с кибрит –
да взривя есента и в пръхтящи от дим листопади
да изригнат телата ни с порив, старателно крит.
А сега ми го връща животът – изгърбен и смачкан,
побелял и очите му дълго от болка сълзят.
Той не помни, че – някога дива, наивна хлапачка,
бях готова да тръгна след него по белия свят.
Но съдбата търкулва ни в пътища с много разклони
и върти ни – додето останем без памет и дъх.
Прошумяха край мене и топли, и тъжни сезони,
и посипа косите ми сребърен есенен мъх.
Изветряло е виното, в чашите дето го сипвах,
догорели са свещите, никой не свири с тромпет,
Няма огън, ни плам, изтъняха искрите – до писък.
И поройният дъждът ни вали, и денят е проклет.
Аз си тръгвам оттук, не защото пропуснах да бъда
отлетялата птица от твоите длани, но виж –
любовта непризната е с ранг доживотна присъда,
без да имаш възможност от срока и ден да спестиш.
© Валентина Йотова Все права защищены