Живея аз без теб половин живот,
девет безсмислени години,
скръбта ми така и не отмина,
плачът никога не ми стига,
а споменът се затрива, 
с всяка изминала година.
Мислех си да те забравя,
в миналото да те оставя,
но духът ти в мен още стои,
трагично е и него краят да го сполети.
Живея аз без теб половин живот,
а все още те мисля,
как радостно посрещаше ме на дворната врата,
как гръмко се усещаше твоята доброта,
ах, колко бе хубаво,
колко искам да съм там,
ала самичка скитам
в този омагьосан кръг.
Аз пораснах, дядо,
промених се драстично, бързо,
дали си горд с мен,
дали ме мислиш за добър човек,
никога няма да зная,
налага ми се като голяма пак само да мечтая.
Чакаш ме, нали?
И аз на бялата порта да пристигна, 
тогава, когато мога да те стигна,
ръцете си да обгърна
и да те прегърна.
Липсваш ми, дядо,
макар и да живея аз без теб половин живот,
ти си моят сън,
моята радост,
красота,
любов
и пълнота...
Обичам те, както и преди,
и ще продължа - днес, утре, винаги,
и някой ден ще сме заедно завинаги.