На... 

Понякога нощем заспивам,

понякога – не.

Но знаеш,

често пиша за теб –  

понякога в кафето,

на пейка, сред улицата

или на колене.

Като пролетни ручеи,

спомените извират –

за усмивка в черни очи,

прегръдка,

за докосване с ръка,

а белият лист ги събира –

безценни са те

като за слепия светлина.

Понякога виждам

да седиш до мен в зала,

понякога –

как танцуваш сред огън,

облечена цялата в бяло.

Понякога нощем

търся планета

за теб и за две

мънички същества.

Сънувах, как играете заедно –

Ти,

Малкият Принц

и Нежна Луна.

Отдавна имам

прекрасни деца,

но мечтая и ти  

да се преродиш в такива.

Да се смеят с теб

и, уморени от ласки,

щастливи

край теб да заспиват.

Понякога виждам

над нас жерави да летят

или как умират цветя.

Понякога си представям 

нас като лебеди двама,

но ти ми отсъди съдба

на самотен от тях само.

Наяве понякога виждам

надвесена бяла орлица

над бизонското тяло

бавно да разкъсва сърце,

което да обикне завинаги

беше посмяло...

А край тях огрява Зорница

острие, залято с кръв,

бели пера от стрела

и впити нокти със стръв.

Понякога наивно приемах,

че ми дари към щастие ключ,

а било е билет за Шибалба

и прегръдката на Аа-Пуч.

Понякога... Не! Винаги,

от векове, убиват бизони

само със стрела в сърцето.