Понякога търсиш защо

бил си на тоз свят роден,

но веднъж старица напомни

какъв бил твоя път отреден.

На моряка, сред бури пътувал,

със скелети и дрипавите платна,

прокълнат обич да търси,

а не покой от вечната тишина.

Понякога обичаш по малко,

а понякога – само до смърт,

понякога да умираш не искаш,

но по-често – да е само веднъж.

Понякога сънуваш, че с нея

се къпете под звездния дъжд,

понякога – че я целуваш засмяна,

някъде сред цъфнала ръж.

Понякога омръзва ти от лъжи,

понякога – нищо не казваш,

понякога смееш се през сълзи,

и затова притчи разказваш.

Понякога с Дявола разговаряш,

понякога любиш Смъртта,

понякога отговор търсиш

какво оставил си на света.

Но понякога защо не заплакваш,

макар да било не по мъжки?

Боиш ли се или отдавна не можеш?

Нищо! Ти, все пак, дръж се!