Стоя пред огледалото и се усмихвам.

Сама на себе си от спомена за вчерашния ден.

И май край мене времето се спира

да ме погледа как следите старателно прикривам.

А дъщерята на ръце със внука ми се смее.

Разбрала май е моята игра.

И чуди се...

Какво ли съм си наумила?

И вчера със кого ли съм била?

Звънене тихичко едва дочувам.

Поглеждам телефона... с безразличие мълчи.

А стъпките във коридора ми подсказват,

че всъщност... на вратата се звъни.

И чувам смях.

На мен ли се присмиват?!?

Но в миг... гласът познала, онемях.

Вцепенена и гротескно побеляла,

в огледалото дори аз себе си не познах.

А момъкът прехласнал се за двама.

Ръката си подава... и аз направо оглупях.

Какво да правя?

Късно е да бягам.

Уви, насмешка май в очите му видях.

Затуй косата си оправям.

И ми се приисква да му кажа - "Здравей, момче!"

Че неговата възраст далече с минус е от мене,

какво да крия... та той си е хлапе.

Така съдбата с мен шега си прави.

Изпробва дали е във деменция ума.

И объркана дали ще се прикрия,

или ще се предам в ръцете на страха.

Ех, момче... не се подсмихвай!

Аз времето назад не ще да върна заради теб.

За всекиго от нас животът е спектакъл със магия,

но да го играем на различни сцени,

това е наш'та орисия.

Затуй...

"Сполай ти, момко, и наслука!

Помни, че младостта ти не е порок.

И твоето момиче някъде те чака

с очи, изпълнени със обич и за живот."

На мене друго май не ми остава.

Освен да се опитам да те разбера.

И щом вратата си след теб затворя,

на таз игра с усмивка  да намигна.

И на дъщеря си  да разкажа,

че за кратко бе ме навестила,

позакъсняла, а може би и подранила

странницата с вечно и най-прекрасно име - Любов.