Да вярвам, да бъда на мечти неземни робът.
Тревога, очакване на щастие да влача чак до гроба.

Омразата към празната химера...

До какво ме отведе, какво ми намери?

Но кога ще изгрее и моята усмихната луна?

Онази, сивкава и достижима?

Само тя бе към мен добра,

макар и мълчалива в ледената, празна зима.

Погледнех ли я, тя бе там, само тя не си отиде

от свят на копняна розова мъгла.

Там останах си и аз, къде да ида?

Покрита с на мъртвите надежди димяща кървава роса...

Рана след рана и чук във сърцето,

нищо си нямам, дори то ми бе взето.

Не тупти веч ни живот, ни любов във гърдите.

За мрак нечовешки останаха ми единствено и само очите.