Сто продънени куфара вехти и скъсани влача
всеки залък изсъхнал с бездомните псета делим,
а животът ми – ребус, почти нерешима задача,
и е рабош душата ми. Болката с нож невидим
всеки стих със замах първо в нея дълбоко изрязва,
и боли всяка дума, а аз ги раздавам със смях.
И си кътам звезди, вятър луд от небесната пазва,
нощем тихо пред сън си прошепвам: — И днес оживях.
Но ще дойде април и в душата ми стрък ще покълне,
най-прекрасните думи тогава без страх ще цъфтят.
Всички скъсани куфари давам ги – празно за пълно,
ще отнема от твоите болки, повярвай ми, свят.