Прегърни ме, прегърни ме както никога.
Предесенно ме прегърни.
Септември ни изказва в свойте багри
и нека всеки цвят е преоткриване
на тихата възбуда,
отключила нюансите на листите под сянката
на кестена, преболедувал
своето страдание на болестта неизлечима ...
Ръждивите петна са отпечатък
на времето загнездено в кората,
а соковете мъничко нагарчат по устните
докоснали стеблата
на уморената корона, в която ние сме
присъствие на обич...
И крехки са листата, ромолят
по улиците пусти ...
По тях минаваме по-тихи от и от мисъл
и в миг преди да се отпуснем
във шепата дълбока на съня,
по-тихи и от призраци,
по-тихи и от сянката си бяла,
под жертвена луна,
по-тихи и от плаваща вина,
от прошка и от есенна забрава,
под лакътя притиснали септември,
пристъпваме в отблясъка от багри,
а капещите листи ... отекват като песен
в сърцата ни разтворени.
Под листопада прегърни ме,
тъй както никога.
Предесенно ме прегърни...