Животът ми до глупост взе да преиграва
във второ действие, преди антракта.
Запазил ми е място в ложата, отляво –
по-лесно да ме стреля с реплики апартни.
Халтура. Самодейност. Вече ми нагарчат
сладникавите монолози от аванса.
Искам си до грош годините похарчени,
в които бях излъган зрител, даже не миманс.
Клишета все: безброй сълзи, любов, раздели,
крещи, взривява жили, лее пот...
И Господ казват си почивал, във неделя,
но ти и в сънищата ми не мигна, щур живот. ...