Къщите на село заспали са отдавна,

в дворовете огньовете догарят.

Сено мирише от старата плевня.

Вълци във горите обикалят.

Обичах да  ги слушам всяка вечер,

когато в жегата не можех да заспивам.

Лежах открит, прозорецът бе чер,

нощите – възтъмни и парливи.

Вечер ходихме често на вира.

Там всички черги перяха.

Скачахме във хладната вода.

Гърлата ни пресипнало крещяха.

Връщахме се късно по баира,

покрай старите овчи кошари.

Друг път там гледахме как слънцето заспива,

как къщи и дървета със сенки шари.

Но днес сме свикнали да пием бира

и скоро ще навършим двадесет.

Днес ден деня копира

и лягаме си често след дванадесет.

Днес няма го полето,

вирът останал е далече с вълчите ни нощи.

Бързо в нас умря детето,

изхвърлихме го,  а на  мястото му нещо гложди.

Нещо постоянно ни човърка и убожда.

Нещо все ни липсва,  все ни трябва,

а времето все спомена изважда,

хуква – насоящето ограбва.

Трудно свикнахме да бъдем други:

по-сурови, хладни, възмъжели,

да гледаме с очи по-строги,

докрай да водиме дуели.