Колко му е  - ето я цевта.

                      Ето го и спусъка зад пръста.

Натиск... И летеж в безкрайността.

                      После - вечен паметник под кръста.

Два-три дена шлагерно ехо

                      ще разнася вредом новината.

В клюки, споделени на ухо,

                      името ми ще се запремята:

Кой съм бил? Или какъв съм бил?

                      Колко спрямо другите съм струвал?

Как пороци в себе си съм крил,

                      а пък на светец съм се преструвал?

Близките ми, зная, ще скърбят.

                      Драмата - за тях ще си е драма.

Но с безмерна болка ще блестят

                      всъщност само сълзите на мама.

Тъй че и това не ще ме спре.

                      Призивно цевта към мене зее!

За мъжа, жадуващ да умре,

                      има ли причина да живее?

Има!! И я знам коя е тя! - 

                     Моите врагове дебеловрати!

Как да им доставя радостта - 

                     да ме видят лепнат на стената!

Също - и приятели цял куп!

                     Дето ме оплюха! За отплата...

Сам да се превърна в леден труп!

                     Та да им олекне на душата!?

Не! Не ми е нужен пистолет!

                     Ей така, напук ще съществувам!

Нека да съм мразен и проклет!

                     Нека да съм мачкан и разпъван!

Жив ще бъда! Дълго още жив!

                     И заради гадовете само!

Но ще се преструвам на щастлив...

                    Ти поне да ми се радваш, мамо!

1989