Приказка за есенния вятър и залеза...

В различните нюанси на оранжево,

примесен с черни облаци разкъсани,

над хоризонта се люлее залеза

със есенните ветрове нахъсани...

Една звезда във залеза изгрява

а вятърът помисли: „Ще я стигна.”,

но в порива си явно не успява...

А тя пък дяволито му намигна...

О, вятърът могъщ е на Земята,

вълните в Океана вдига леко,

но то-олкова голяма е Звездата,

и то-олкова отчайващо далеко!...

Останал засрамен, обаче вятъра

на листопада почва да се хвали,

че духне ли със ярост над земята-

звездите сам, като листата, сваля...

... А залезът замислен избледнява,

неясна меланхолия се носи

из въздуха и бавно свечерява,

и сенките се издължават коси...

Прибират се от улиците хората

подгонени сега от ветровете,

но вечерта донесла и умората

им носи и Любов по домовете...

Със нея те стареят през годините,

в сезоните към Вечността обърнати,

а даже и без огън във камините-

се топлят със телата си прегърнати...

... А вятърът сега раздухва залеза

във опит да го разгори отново,

обаче мракът на нощта полазва

и сам гаси небесните огньове...

Коста Качев