Вековен Габър с корените си пробожда

земята древна на народ велик,

а коренът му като трон оформен.

Приседнах там глава облегнах

на столетника прастар и вслушах се

във шепота потаен що тихо, тихо той мълви…

Разказва ми за битки водили се там,

за царства древни и богати,

за съкровища скрити в земните недра

и тайни проходи, които на там те водят,

но осеяни със капани зли,

които само посветен може да разкрий.

Аз често ходя там на този хълм,

присядам върху корена на Габъра и слушам,

Реди си приказките той - думи, думи, думи,

Така и тази ми разказа, а аз на вас я преразказвам.

 

I-ва приказка ЛЮБОВТТА МЕЖДУ ЮНАКА И САМОДИВАТА

 

1-ва част Оброкът

 

Когато мракът надделее над светлината

и зли демони се скитат по земята.

Когато и луната през нощта не свети,

покрила своят лик от страх,

тогава самодивите излизат

да танцуват своят танц.

Примамват огнени стихии

и вятър що листата брули.

И само бухали и сови - нощни птици,

свидетели са на дивия им танц,

и бяла вълчица скитаща в гората

и търсеща луната, за да изпрати своя зов,

присяда тихо и ги гледа,

как кръшно извиват своята снага.

А те танцуват несещащи умора

и песни звънки запяват във нощта.

Млад овчар изгубил се в гората,

дочул бе тези звънки гласове,

превличаха го те и го зовяха

и той незнайно как по пътя си към тях пое.

Краката му го носеха натам, несетил бе умора,

зовът бе властен и неустоим.

И ето на поляна пред габъра столетен той се озова.

А габърът блестеше с митична светлина,

там самодивите танцуваха дивия си танц.

В коренът на габъра като трон изваян,

Самодивска принцеса приседнала бе там,

в очите и като звезди блестящи, плуваше сълза.

Тя този момък призовала бе, за да изпита любовта.

А младият юнак от очите и привлечен,

престъпи тихо в нощта и чак тогава

от умора краката му се подкосиха,

приклекна той пред своята самодива

и тихо промълви:

 

-Аз тъй дълго търсих те, о пленителко, на моята душа.

Твой роб оставам, твой роб ще бъда –

плени ме ти със любовта.

 

От трона стана тя.

Усмивка заигра на устни ѝ,

прошепна тихо:

 

-Стани юначе! Аз роб не искам, не за това те призовах.

Любов аз търсех и теб избрах, сред всичките мъже по таз земя.

 

И своята бяла риза тя свали и на юнака я подаде.

Със този жест тя в неговите ръце постави

и живота свой, и своята чест, и душата си дари му.

и сърцето, и тялото си, недокосвано от мъжка ръка до днес.

 

Юнак с девица танц танцуват,

заобиколени  от самодивското хоро.

Един на друг се те обричат във вечната любов.

 

2-ра част Разлъката

 

Повел юнакът своята самодива

като здраво стискал нейната ръка.

Завел я във дома си, че така е повелила тяхната съдба.

В дома му скромен заживели и обичали се те,

но зла вещица в тяхната любов намесила се

с магия зла паметта на момъка отнела.

Забравил той за своята самодива.

Заслепени очите му били, не виждал вече

ни очите ѝ, ни косата ѝ като нежна свила,

ни снагата ѝ, за която копнеел той преди…

 

Кукумявка ридае вън на двора. Предчувства ли смъртта ѝ?

Наум, се пита волна самодива, разпускайки своята коса.

Кукумявката ридае в мрака, а ръката и изтръпва.

В гърдите  ѝ тежест, о как боли сърцето,

И тръгнала самодива, път поела по незнайна доба

Път поела към гората, към гората през полята

Върви боси са краката ѝ, а  и риза няма да лети.

Но мисълта ѝ крилата е и към любимия лети:

 

-Самодива съм. През гората вървя по килим от листа,

а мисълта ми все към теб ме носи.

Нараних своите крака, за да претапя

болката от твоята липса.

Очите ми премрежени пак тебе виждат,

пак тебе търсят. Питам се къде си ти?

А мисълта ми отново и отново все към теб лети...

Самодива съм по килим от листа пак вървя....

 

Дивна е дивна самодива, коса разпусна,

танц затанцува, танц затанцува, песен запяла,

 

Росене, Росене с росица, леле

мома под Росен лежеше

и на Росен се молеше:

Хей, ти Росен - самодивско биле, 

вземи ми болките, болките всичките,

че тежка рана в гърди нося, леле

ни от куршум ни от нож,

тежка рана от голяма любов…

Росен дума на моме:

Моме ле, моме хубава,

лек при мене не ще откриеш

лек за тебе е твоето либе…

 

песен запяла на самодивска поляна.

В очите й болка голяма и сълзи неизплакани,

а думите й тежки, претежки:

 

-Либе ле, либе невярно, кога либе с друга отидеш,

кога либе друга в ръце вземеш, все либе мене да виждаш,

сърце ти от мъка да се къса и ръце ти празни да падат...

 

И болна е самодива легнала. На  брега до водата паднала

и сили събрала и във водата влезнала.

Дълбока е вода, голяма и черна е

на Илинден жертви взема...

Жертва ли самодива ще стане

от думи неизказани, от лица много под маска...

И страх в сърцето носила,

макар и на безстрашна да се правила,

страх за своето либе, затуй и знаците не разбрала...

От толкова много лъжи на лъжи се научила.

И маска си тя сложила от болката да се предпази...

И към Вселената се обърнала...

Каквото е писано ще стане,

Вселената път ще й покаже, за да събере сърцето си,

на нея тя се молила любимият да й върне.

Но повече не го чакала,

а послание по Вятъра му пратила.

И духна Вятъра в гората и на гората листата

със силата си той обрули и клоните изпочупи,

че мъката на самодивата в него се прехвърли.

Намери тогава юнака и тез думи му рече:

 

-Защо закъсня, момче, защо закъсня?

Самодивата твоя те чакаше

и ронеше сълзи като бисерна роса.

Дали в гората се върна или в нейния свят?

Бурята отнесе я нанякъде

и сложи върху нея похлупак...

Ще я търсиш ли?

Три чифта железни обувки дали ще изтъркаш,

за да стигнеш при нея, за да бъдеш със нея...?

Но ще трябва да минеш през силен пек и мъгли,

през пълноводни реки и морета...

А тя лежи там някъде, на поляна със билки покрита –

нямаща сили да стане дори, обгърнала с ръце тялото си,

мечтаейки, че това си ти.

Тя сили няма вече да танцува –

танцуваше само и единствено за теб.

И ако случайно я намериш, пръсни върху нея рози

и нека този приказен букет от рози откъснати успее

да й подари живот – живота, който ти отне й,

само тогава отново ти ще бъдеш с нея.

 

3-та част Пътят

 

Живял юнакът от магия заслепен,

но пусти били дните му.

Очите му не виждали, паметта изтрита била,

но в душата си все още пазел,

онзи скрития копнеж по неговата дивна самодива.

Заскитал се бездомен по света

да търси туй що душата му копнее,

прекосил много градове, села, паланки,

но никъде покоя що търсил не намерил

и пак се скитал и хора питал и зверове,

но никой, никой не откривал отговор да му даде.

И ето, че достигнал пак в гората що някога се бе загубил.

Дочул той песни самодивски, но тъжни били те.

Оплаквали те своята принцеса, че болна тя лежи.

Юнакът тихо приближил се до Габъра прастар

И там видял я прилегнала и тиха неговата истинска любов.

От риданията тялото ѝ трептяло, кървели изранените крака.

Очите  ѝ от сълзите блестели, душата ѝ жадувала за топлина

До нея момъкът приклекнал, обвил я с ръце,

а тя се сгушила във него, повдигнала своето лице

в очите го погледнала и със целувка дарила го.

И пак ѝ блеснали очите, две очи като звезди.

С този блясък озарила тя нощната тъма.

С устни момъкът попил нейните сълзи

и още по-здраво я прегърнал да я защити.

А тя ръка протегнала към неговото лице,

С нежност го погалила и рекла му:

-Обичам те! Обичам те! Обичам те!

Три пъти изказани думите на глас

магията разтурили,  и Габърът отново засиял

с онази митична светлина, подклаждана от истинска любов.

 

Това разказа ми Габъра когато

на корена му бях приседнала тъжна и печална

Това разказах Ви и аз.