И всеки път,
когато
под клепачите ми
взрив...
...остава
незапълнено пространство
запълних
с постоянство
деня си
сив
над спомен
жив
пиянствам
с пролетните ветрове,
а пролетта ми
е далече
вече –
сняг
прескачам
локви лято
по земята...
Какво ли има
там – отвъд
не питам
само път
и път?
и път!
( прелитам )
над огъня
извива се
като змия
това очаква_
не
бе_ да
на припек
в Припят
слънцето въжеиграч
пазител мой
палач
танцува с жици
над оловен
саркофаг
мой враг
мой брат
и пак
о_ враг
о_ брат!
и мрак
над изгорялата
земя
смъртта –
последен
съдия.
https://www.youtube.com/watch?v=luT_MTaBaOY
© Мария Димитрова Все права защищены