На вятъра копнежа бе да намери листото

и, гледайки го, да го обуздае всред себе си.

На вятъра тъжната песен бе любовна,

но изтрита от илюзията на слънцето,

докато не срещна брега на твърдия камък,

що пое му стихията и го запрати зад хълма.

А хълмът ридаеше, като в приказка за сълзите,

които не би могъл да пролее тъгувайки.

И ридаеше хълма, че не може да се слее с планината

и зарида наред с него и вятъра.

И настана песен... на белоснежната врана

крилете посърнаха...

На земята копнежът бе да поеме водата,

що небето отдавна не беше проливало.

На земята копнежът не беше за вятъра,

но без него как би могла тя да бъде?

Без него тя щеше да е различна -

прокопана в себе си, мокра, несъхнеща.

А морето чакаше да изхвърли

нечистотата от удавените в него души...