Очаквах те. С най-хубавата рокля.
Бях сплела във косите си цветя.
Очаквах, както кораб спуска котва,
да се завърнеш към пристанище-жена,
което ден и нощ те мисли под звездите.
За тебе слага накити. Усмивки.
Стоически се пазех от вълните
и станах крепост с каменна обвивка.
А ти подмина ме. Дори не се обърна.
Не ме позна. Дори и със цветята.
Докато аз съм чакала да се завърнеш,
покрила ме е, без да знам, мъглата.
Да си пристанище, навярно, е присъда.
Мъже и кораби из този свят огромен
не пускат котва. Тук им е отвъдно.
----
Цветя, единствено, откъсват си. За спомен.
© Теди Все права защищены
Браво, Теди!
(Ще се връщам към този стих. Благодаря ти!)