Сред залези,
присънно-сънна,
почти докосната,
недорисувана
и цялата
пастелна сянка...
на икона
или разпятие...
разсипана дъга
оттанък ниското,
с очите на жена
и
много повече,
душата ми -
прострелян прицел,
потъва
в меко-сладкото на кожата ти.
Искам те.
Недосънуван,
разсипан вятър
в дланите ми плаче.
А мокрите следи
по устните -
среднощни
стъпки
на разнежено море са.
Блещукащи
следи -
седеф
в мастилото на мидата,
превързват
наранено-синьото...
за да те искам -
с невидимите рани
в мислите
на рибите
и
видимите
белези
зад погледите избелели
на празни -
да те чакат -
ръковини...
Скалата с фара
и душата ми...
прострелян прицел,
оттатък пристана
в просънно-сънното на залеза...
да ме поискаш.