Притча

... В една гора от приказна реалност

живял самотен като Ветровете

един Мъдрец, отшелник там отдавна-

и другарувал с птиците и зверовете...

Във пещера застлал си бил постеля

от мъх, от клони, от треви и шуми,

а там лежали и зверчета смело

и той разбирал се със тях без думи...

...Но зла беда налегнала гората,

че гневно Слънце изгорило всичко

и свършили водата и храната:

и за човеци, зверове и птички...

Изпосталял Мъдреца в пещерата

угасвал бавно в пълна изнемога-

събрали се животните в гората

и дружно те решили да помогнат...

И всички от последните запаси

за стареца донасяли по нещо:

храна, или водица да разкваси

той гърлото си сухо и горещо...

...Встрани смутено Зайчето стояло,

но другите щом там се разотишли-

събрало съчки огън да напали

подтиквано от неразбрани мисли

и разгорял се огън като чудо

с подухналия Вятър в надпревара

и пламъците си въртял той лудо,

а щом дървата станали на жара

и Зайчето прошепнало тогава:

„Понеже Старче те обичам много,

а нямам нищо- себе си ти давам...”-

и скочило в разжареният огън...

Коста Качев