Казваше, че винаги ще си до мене,
така и беше, но преди.
Но защо не чуваш в настоящето как стене
моето сърце, от болка то крещи.
Защо и позволи на самотата бавно моята душа да „прелъсти”?
И нима не виждаш ти сега тъгата, вгледайки се в моите очи.
Кажи наистина, бъди ми откровена,
не ти ли липсват приятелските дни?
Не ти ли липсва, когато душата ти засмена
с моята се радваше,озарена от прелестни лъчи.
Ти толкова много си ми дала,
но и аз на теб, нали? ...