След ада на изригналия гняв,
в пустинята от лава вкаменена
стоеше ти, невъзмутим и ням.
Не трепваше ни мускулче, ни вена...
А прошката бе с тяло овъглено,
затрупана там някъде, отдолу...
Предадена от теб и мен на тление…
Душите ни, опразнени и болни,
не искаха дори да се помолят.
И любовта си тръгна огорчена.
Не се опита никой да я спре.
Два нарциса я гледаха надменно: ...