Писма без адрес ти изпращах, любима.
Навярно се трупат на лавица прашна.
И някой служител след много години
с любопитство ще бръкне във дните сегашни.

В почивката обедна на своето бюро
ще сложи пред себе си сандвич с кюфтета.
И куп стара поща с отминала годност.
И на моята гробница ще дръпне резето.

Ще чете и ще дъвчи със пълна уста
и дъждът от трохи ще затропа връз мене.
Възкресен като демон ще надигна пръстта
и ще вляза в душата на образа тленен.

Той ще види с очите си тази жена,
обладан от любов преродена и жадна.
Ще и шепне на глас всички мои слова
и олекнал в краката ѝ боси ще падне.

Ще прокара тя пръсти в косите му сиви,
и над него надвесена като млада бреза
ще разходи дланта си по чертите му живи.
Ще попие със устни горчива сълза...

Но звънче в този миг ще разстреля покоя

с истеричната нотка на шеф в канцелария.
Ще побегне и призракът, поуплашен от воя.
А денят ще подхване делата по старому.

Служителят само,с живец на хлапак
ще върне обратно в саркофаг на забравата
оная любов, омотана във мрак.
И пак ще запретне до лакът ръкавите.

Ще напише в търсачката "Мая Петрова".
С недоволна гримаса ще рече: "Боже мой!
Не, не ще да е  лесна тая мисия нова.
С име Мая Петрова са хиляда на брой...