ПРОДЪЛЖЕНИЕ №12 (ПОЕМА ЗА БАЩА МИ)
А всяка събота следобед
си идваха със камион…
И тъй измъчените роби
поглеждаха и своя дом!
След туй, напълнили торбите,
сменили старото бельо,
се връщаха по касабите,
и пак било какво било!
Понасяха се с нова сила
в понеделник сутринта,
съдбата им, макар не мила,
изпращаше ги край плета…
И всичко това се повтаря
през лятото и при студа,
и Нуждата уста отваря
да ги захапе за врата.
Понякога с шише ракия
опитваха да се тешат,
и с течността ù пиперлия
опитваха да не тъжат!
И тия селски гурбетчии,
избрали вече своя път,
напъхани в неразбории,
тъгуваха за роден кът.
И в многоселската бригада
от разни хора и съдби,
те мислеха, че ням се пада
да страдат, да не им върви!
С приятели, с два-трима души,
опитваш се да издържиш,
и всички дупки да запушиш,
и пак копача да въртиш!
Баща ми във туй смутно време
отиде сам и напорист
да вземе тежкото си бреме
и бе като отбрулен лист.
Намери той добра бригада,
с бригаден, негов сестрин син,
не търсейки от туй награда,
ни някакъв команден чин!
Остана си човек достоен.
Макар в най-долните среди.
На пост, като войник оловен,
посрещна всякакви беди!
И във бригадата бе уважаван.
На завет той не се снижи.
Дори за пример бил е даван.
Помагал в общите беди!
Той беше предан на дома си,
любезен мъж, добър баща,
не жалещ сили и потта си,
да има всичко челядта!
На всички той ръце протегна,
за да помогне от сърце,
от страх назад той не побегна
и злото срещаше в лице!
Животът му в несгоди мина,
и в непосилен робски труд,
но надеждата му не се срина,
и той от Господ беше чут!
И той през всичките години…
от зор подритван, уморен,
живота си достойно мина -
един велик баща за мен!
И днес, след толкова години,
пред гроба му съм преклонен!
Аз винаги ще го споминам,
щом дойдат трудности при мен!
© Христо Славов Все права защищены