Очаквах нещо, молих се и плаках!
- за теб мечтах, в тебе вярвах,

умолявах времето да спре!
И... толкова те чаках!!!

А въздухът,  тъй спарен,  гърлото ми стягаше,
сърцето ми умираше... Душата страдаше!
Да,  давех се и пак изплувах!
В безкрайно дълги нощи,  страшни сънища сънувах.

Звънът на телефона бе като копнеж и напрежение.
Кръвта ту галопираше,  или замръзваше във вените.
И хлябът бе горчив и глетав!
А небосклонът мръчкав и невзрачно бледен!

Звездите бяха се лишили от сияйната  си светлина,
а музика звучеше приглушено, като тиха приливна вълна...
Разбрах какво е да си в ада - да обичаш 
и с побелели устни име нечие да сричаш,
да носиш небесата с цялата им тежест върху рамената.

-Да си забравиш името дори...
И  да потиснеш  и сърцето, и душата!
Да те одумват и да ти се подиграват,
да падаш и отново с мъка ти да се изправяш...

Проклинам те! Както проклинам мене аз!
И да ме търсиш и да ме викаш, но да нямаш глас!
И болката, която ме разкъсвала,  да е във теб!
Животът ти,  също така да е неискан,  блед!

Като слепец да бродиш и да търсиш милостиня,
душата  ти да е като пустиня,
да искаш милост за сърцето,
 да страдаш като мене за незнайните злини...

 И всеки ден да помниш Ти какво ми причини!

Да! - Ти ме научи да не обичам, сега щастлив ли си?
- че не подире тебе тичам?
 А тази, на която се усмихваш?
Дали наясно е,  че не умееш  да обичаш...?