Пролетен дъжд...
Пухкави облаци вятърът гони...
Спре и за кратко излее се дъжд,
капчици свежест небето отрони...
Вятър подухне край мен изведнъж...
Пролетно някак: животът е жажда –
малката джанка се гизди в цъфтеж...
Чудно е: всичко как тук се възражда
с този внезапно поръсил ръмеж!...
Някакво цве́те повдигна главица
плахо огледа се и разцъфтя,
горе в простора възторжена птица –
и напук гравитацията в миг полетя́...
Стройно момиче притича край мене –
за да се скрие под нечий балкон...
Стресна ме пак и инстинкт за летене –
с дивната пролет дошло в унисон!...
С малко забравени чувства внезапно
пролетно нещо във мен затрептя –
боже мой, възможно ли е обратно:
– от дъжд да разцъфва и Любовта!...
... Вихър забързан в небето разкара
облаците, а със тях и дъжда,
мисля за другата истина стара,
трае ли дълго – той е: и ръжда!...
03.04.2020.
© Коста Качев Все права защищены