Вървиш по път спокоен,

нанякъде отиваш ти,

но накъде си се запътил всъщност

знаеш ли дори?

Вървиш сам-самичък

в тая пустота,

сам си,

няма признак на живот.

Само ти си там,

движиш се бавно, тихо...

Слънцето го няма даже,

всичко се е скрило.

Зимата те следва само в този миг,

ще си тръгне тя едва

когато небето бъде огряно

от първите истински лъчи.

И тогава ще дойде този хубав ден,

в който животът ще се възвърне

от красотата озарен.

Природата ще се събуди от зимния си сън,

а ти ще продължаваш да вървиш по своя път.

Но веч ще знаеш накъде отиваш ти,

защото слънцето ще води теб

със своите лъчи.

Природата ще ти се усмихне,

ще те поздрави,

с радост ще видиш

светът пред теб колко е красив.

Светът ти вече няма да е сив,

като че с боя пролетта може да го оцвети.

Самотата ще гледаш отдалече,

приятели ще имаш до себе си ти вече.

Виж каква е пролетта,

не е ли чудна тя?!

Не те ли кара да си усмихнат, мил,

не те ли кара да си истински щастлив!