Промяната започва от душата,

от силата, дълбоко вътре скрита,

това, че слаби са ръцете и краката,

не бива да те спира да опиташ.

Естествено и без да мисли много

детето научава се да крачи;

защо ли ние някак си не можем

да махнем своите невидими спирачки?

Все някой друг постига резултати,

а ние търсим свойте оправдания,

разглеждаме картинки със цитати,

а някой друг... печели състезания!

"Не мога", "Нямам време", "Нямам сила"-

това си казваш тихо всеки ден,

оставяш се животът да те смила,

със свойта неспособност примирен.

Но идва миг, когато казваш "Стига!

Омръзна ми да лазя във праха!"

и най-накрая в тебе се надига

желание да тръгнеш към върха!

Започваш бавно, стъпка подир стъпка,

препъваш се, изправяш се, пълзиш,

страхът от новото превръща се във тръпка,

разпалва се мечтата да летиш.

Умът ти се опразва от тревоги,

от сивите човешки тегоби,

оставяш тялото си да те води,

да ти разкрие свойте висоти.

И някак си ти става все по-леко,

макар и да си скапан от умора;

оказва се, че бавно и полека,

се връщаш сред усмихнатите хора!

Малко ходя да бягам и от пренасищането с кислород, мозъчето ми взе, че роди тая хубост ;) Не претендирам за велика художествена стойност, просто се изля от само себе си...