Понякога мечтаех си за теб,
понякога танцувахме насън
и зимата стопяваше се в пещ,
а топлото ръмеше в потен дъжд.
Понякога не идваше на среща -
кой вярва вече във химери?...
Понякога прихлупен под каскета
наливаше си двойно бренди.
И тихо ме претегляше библейски,
присвил очи от мъжката си похот.
Понякога оставаше почтен,
понякога не бе пристоен.
И връщам се в онази нощ, когато
по женски свойта слабост не признах.
Защо не ме покани, аз те чаках
и късах маргаритката със страх:
"Обича ме, не ме обича" - питах,
а цветето в ръцете ми умря.
Защо, защо след тебе не изтичах?
Ех, Господи, създал си ме жена...
© Геновева Симеонова Все права защищены
Харесва ми жаждата за обич и красота в стихотворението!
Поздравления, Геновева!