Прости ми, 
че обърках тротоара.
Трябваше набързо там да те подмина,
а после бързичко да те забравя.
Прости ми,
че обърках личността ти.
Не с нещо друго,
а с образ, изграден в главата ми.
Прости ми,
че обърках времето.
Минах не когато трябваше,
а когато душата ми стенеше.
Прости ми,
че обърках думите.
Умело наранявах и отбелязвах всяко кътче,
на което искам да остана.
Прости ми,
че се появих в живота ти.
С усмивката си трябваше да те отмина,
както тайно ти се искаше.
Прости ми, 
че качвах влакове,
прекосявах локви,
обръщах време и посока.
С малко повече горчилка останах
от всичките си смешни подвизи.
Прости ми, 
че забравих всичко важно,
говорещо за тебе.
Трябваше да оцелявам, знаеш,
а това е тежка схема.
Прости ми, 
че отсъствах толкова, 
че ме нямаше,
че бледнеех,
че изчезвах, без да кажа.
Самотата бе единственото, 
което все още мога да изказвам.
Прости ми, 
че докосвах,
че присъствах,
че останах.
Трябваше да те подмина,
със сълза в крайчеца на окото ми
за да видиш що е да ме няма.