Просто е!

Просто е. Знам, че ме чакаш!

Но след всяка моя откровеност следва страх.

И тръпката, засилено позната,

че съм ни направила на пух и прах.

Сложно ми е да те чакам!

Тази тръпка ме обвзема и гложди, и радва,

тя ме променя и стъпква, и грабва.

Тя ме носи всеки ден в небесата,

но ме захвърля всяка нощ на земята.

Чакам. И чертая името ти с поглед по сияещо небе,

изричам го, обгръщам го, задържам го и го повтарям.

То те замества във времето и го превръща в битие.

То ми помага да се придържам към здравия разум на дете.

**

Чакам. Очаквам. Кошмар!

Съмнения. Надежди. Нови откровения.

Времето се влачи, a аз съм готова за шамар.

И ми се плаче от неистова нужда от дума-дар.

Успокоявам се. Рационализирам. Медитирам.

Удържам се всяка изминала минута да не сигнализирам.

И чакайки, се чудя прехласната:

Кой тази тръпка изумителна създава?

Ти или пък съм аз?

Но стъпка по стъпка осъзнавам,

че тръпката сме ти и аз.

И кога ли тaзи опустошителна тръпка отминава?

Но май отговора не ми се иска да узнавам...

Тръпката ме изгаря, но чрез нея живея - признавам.

И не искам да чувствам момент на отдих да наближава.

Ти в мен и аз в теб сме едно и също великолепно попадение!

И за да заключа времето в едно-единствено заключение -

искам ни ти и аз все в едно и също изречение.