Поряза ме денят със златното си острие
и изгревът със злоба за косите ме захапа,
а грижата за делника ме дебне като заптие,
увълчено от глад и от година без заплата.
Със вампирясал поглед и походка на старица,
достигам до живителната течност от Бразилия
и хапчета "за всичко" вземам две - от дясната лавица,
на сляпо правя сандвичи, събуждам цялата фамилия...
Завърта ме денят във свойта въртележка,
като центрофуга смуче и последните ми сили,
а в сивата ми каша инатливо, безнадеждно
един бодеж по теб като котаче се е свил.