И как празно пак е - как е глухо, тихо, тъмно.
С жестокост ме пребиват самотата и гладът
(за опрощение с теб). Потъвам в безтегловност.
Горчив ми е от не(тебе)достатъчност светът!
И паля лампите – да осветят тъгата,
и плискат ме в очите локви скръб - а аз -
ту гледам този празен лист, ту пък - Луната,
и с ревност защитавам моя собствен ад.
... И сядам пак сама до мътния прозорец,
и мислите за теб отново разболяват ме.
Те са тумор за ума ми... и леговище
на пустотата и дори безтебието в мен. ...