Свещта догаря леко. Сякаш е живот.
Разпръсква с пламъка си златни дни,
но сляпа съм пред тихия напевен зов,
повярвала във вечното ни „аз и ти“.
Свещта разлива се в болка по ръката,
със восъка си парещ мъката втвърдява.
„Догарям!“ - блъскат мислите зората.
А черна котка в краката се е свряла...
И в сенките на жълтеникавия пламък,
дочуваш стонове далечни на знамение.
И тръгваш си... А твоят вечен камък
остава като лек за слепия в страдание. ...