Той криле не поиска – душата му дива не може
във съня си дори да лети... Но ръцете му груби
като гълъби пърхат по нейното рамо. И – Боже! -
само как я целува, и как я прегръща, и люби...
Но си тръгна внезапно. Затвори вратата и толкоз.
Тротоарът след стъпки заглъхващи тихо потръпна.
Хоризонтът се сви до върха на бетонните покриви
и без милост прекърши крилете небе недостъпно.
.......
Идеалното време е, точно това пълнолуние –
във такива моменти е ласкав и петимен мракът.
Води разговор нощен с небето, провесила думите ...