Е, не е съвсем моя тази вина,

че никога не мога да остана

там, където винаги ще съм добра,

и постоянно ще се давя в морска пяна.

Животът мен от малка ме дамгоса

все покоя си да търся по ръба,

да копнея най-много за простора

и единствено до него да не мога да се добера.

Разбрах, когато паднах от онзи камък,

че едва ли някога ще се науча да летя.

Нямах крила - просто дребен недостатък,

с който май трябваше да се примиря.

Но какво да правя, като все ме гъделичка този пламък,

побутва ме, спъва ме във пясъка

и смее се. Усмихвам се и ставам.

И още търся си крила.